България и Грузия са едновременно близки и далечни страни. Разделя ги Черно море и бездната на историята. Сближава ги древността на техния произход, предаността им към патриотизма, просветата и православието, неравната борба срещу агресивни външни врагове, които се стремят да наложат своето владичество и религия. Запазени са сведения за плодоносни културни и църковни контакти между двете страни от IХ в. насам. През втората половина на ХХ в. българите и грузинците са поданици и жертви на една и съща политическа система. 

 
Християнизацията на България през ІХ в. слага начало на българо-грузинските църковни и културни връзки. Най-ранното известно българско сведение за тях се намира в Пространното житие на св. Константин-Кирил Философ. То споменава "иберийците" сред народите, които имат свои книги (писменост) и славят Бога на родния си език.  Според същото житие по време на хазарската си мисия св. Кирил спасява от разрушение град, обсаждан от хазарите. Някои автори като Марен Таден (Париж) са на мнение, че става въпрос за обсадата на Тбилиси от арабския вожд Буг ал Кабир.  Когато св. Кирил и Методий се подвизават на планината Олимп в Мала Азия, там също се намира грузинският светец Иларион. Петербургските филолози М. И. Привалова и Г. М. Прохоров стигат до извода, че глаголицата е мисионерска азбука, чиято структура и функция има преки успоредици в църковното грузинско писмо (хуцури) и други източни азбуки. Повечето букви в глаголицата и хуцури поразително си приличат, а броят им в двете азбуки е почти еднакъв (38-40). Общата система на построяване на азбуките е еднаква, защото "корелативните звуци на речта се представят чрез видоизменяне на един и същ знак".  Буквите имат цифрово значение за разлика от кирилицата, в която такова значение имат само буквите, заимствани от гръцката азбука.

В Зографската грамота на цар Иван Александър (1342) се споменава, че различни народи, включителни и "иверите" (грузинците), са полагали грижи за българската обител на Атон.

Легендарен разказ за покръстването на грузинците, озаглавен "Повест о иверех како приидоше в богоразумие", се помества под дата 27 октомври в най-ранните ръкописни Пролози, преведени от учениците на солунските Братя и запазени в южнославянски преписи.

Българската преработка на апокрифното "Слово за Сивила" от ХІІІ в. поставя иверите (грузинците) на второ място по достойнство след българите и подчертава тяхната преданост към православието: "Вторият род са грузинците: кротки, обичащи чужденците, незлобливи, любезни, почитащи попа и за Бога разпитващи".

Сцени, свързани с България, са увековечени в грузинското църковно монументално изкуство. В църквата на Павниси, чиито стенописи датират от третата четвърт на ХІІ в., фигурира иконографски цикъл с житието и чудесата на св. Георги Победоносец. Чудото с пафлагониеца отразява историческо събитие - разгрома на византийската армия при Анхиало и Катасирти през 917-918 г. Един момък от Пафлагония е пленен от българите и заставен да слугува на български велможа в Преслав. Един ден, когато носи "кукумион" (съд) с топла вода на втория етаж на къщата, грабва го конник и го отнася мигом у дома в Пафлагония. Там родителите му служат панихида, защото го мислят за загинал. На стенописите и иконите бившият пленник е представен седнал зад седлото на св. Георги с кърпа на едната ръка и кана в другата, както е в Павниси.

Бачковски манастир

По време на византийското господство над България някои грузинци, които се издигат в йерархията на Византия, са изпращани на ръководни постове в българските земи. Един от тях с фамилия Цурнавели е губернатор, за което се съди по намерения му личен печат, публикуван от Винсен Лоран.  При управлението на византийския император Алексий І Комнин (1081-1118) осъществяват кариера двама братя грузинци с фамилното име Бакуриани от княжеството Тао-Кларджети в Югозападна Грузия. Според "Алексиада" на Анна Комнина двамата са от арменски произход, но няма съмнение, че не са монофизити, а православни. Единият брат Абазий е магистър (главнокомандуващ) на една от византийските армии. Другият, Григорий, има чин севаст и велик доместик на Запада (главнокомандуващ войските на Византия в Европа). Той получава в дар големи феодални имоти в Беломорието, Македония и Пловдивско. През 1083 г. Григорий основава Бачковския манастир, а през следващата година му дава устав, който е първият запазен манастирски устав в България. Уставът е написан на три езика - гръцки, грузински и арменски, и е запазен в преписи, защото оригиналът му е изгубен.  За поклонниците в манастира Бакуриани изгражда три странноприемници в с. Стенимахос (дн. Асеновград) и една крепост също там. Той построява и замък до с. Горни Воден.    
 
С манастирския типик ктиторът иска не само да регламентира имотите и живота на монасите, но и да предотврати овладяването на манастира от гръцкоезично духовенство. В него е постановено, че манастирът е грузински и само писарят можел да бъде ромей (византиец). Този текст не може да бъде в угода на Константинополския патриарх и затова уставът е утвърден от  Йерусалимския патриарх. Бакуриани е убит в сражение с печенезите до Пловдив през 1086 г., но волята му манастирът да бъде само грузински се спазва до края на XII в. С годините той се утвърждава като значимо книжовно средище. Тук организира своя школа известният грузински философ-неоплатоник Йоан Петрици (1050-1130).
От ранните постройки на манастира днес е запазена костницата, построена в opus mixtum от квадри бигор и тънки тухли. Фасадата е пластична разчленена с профилирани слепи аркади - едно ново явление за византийската архитектура. И в планово отношение костницата представлява нов тип за Балканския полуостров, внесен от Кавказ. Тя е построена на два етажа, като в долния е оформено костохранилище, а в горния - параклис. Четиринадесетте гробници, вкопани в пода на костохранилището показват, че Костницата е изградена за нуждите само на семейството на Бакуриани. Параклисът е изографисан от грузинеца Йоан Иверопулец, който рисува фигурите на св. Йоан, Евтимий и Георги Иверски. През 1199 г. Пловдивско и Средните Родопи са присъединени отново към освободената българска държава.  Грузински влияния се установяват и в църквата "Св. Георги" в Асеновград, която също е основана от Бакуриани. 
 
Изглежда манастирът преминава постепенно от грузински в български ръце през следващите десетилетия, но въпреки това  поддържа връзки с Грузия до късното Средновековие. Например върху сребърната обковка на известната чудотворна Богородична икона има дарителски надпис от 1311 г. от двама грузинци, жители на Тао-Кларджети. В него се казва: "Тази света икона на пресветата наша царица Богородица Петричка е обкована от двамата братя по плът от Тао, синове на Игнатий, наставника Атанасий и Окропир за 125 перпери и [нека се постави] свещник… до [нея]…" По-нататък надписът отбелязва като хронологичен маркер царуването на византийските императори Андроник [ІІ] и Михаил [ІХ] Палеолог, управлявали между 1234 и 1320 г., и на грузинските владетели Константин и Димитър Багратиди.  Грузинци подаряват и кръста върху купола на главния храм на манастира, върху който има грузински надпис.  Върху северната стена на притвора на костницата е нанесен пояснителен надпис до изображението на св. Георги Кашуетски. Днес той е изчезнал.  Четвъртият грузински надпис е фрагментиран и е нанесен около образа на св. Йоан Богослов на северната стена в притвора на костницата.

В скриптория на Бачковския манастир през ХV в. двама грузинци с еднакво име Григол преписват голям ръкопис с Празнични четения по поръчка на Махаребели Окрокмайсдзе. По-късно паметникът е пренесен в Сванетия (Грузия), което се проследява от запазените в него приписки. Сега той се пази в Института за ръкописи "К. С. Кекелидзе" в Тбилиси.  През ХІV-ХV в. в гръцки ръкописен Стихирар от ХІV в. (сега в ЦИАМ № 814) е нанесена грузинска приписка вероятно от поклонник. В друг Стихирар от началото на ХІІІ в. в същата сбирка (ЦИАМ № 812) е оставена грузинска приписка от посетилия манастира през 1702 г. ахалцихски свещеник Йован Маркозашвили.  В Народната библиотека "Св. св. Кирил и Методий" има един грузински ръкопис, който сигурно произхожда от Бачково. В него има лист с преведения надпис на иконата от 1311 г.
 
Гръцките ръкописи в Бачковския манастир сигурно са ползвани и от грузински монаси. В Църковноисторическия архив и институт към Българската патриаршия в София се пазят 27 нотирани гръцки ръкописа от същия манастир, датирани от ХІІ до ХІХ в.  Особен интерес представлява един рядък фрагмент с мелизматични образци от ХІІІ в.  Също е ценен един Стихирар от началото на ХVІ в. 

През 1706 г. Бачковската обител е посетена от френския пътешественик Пол Люка. По това време никой не е в състояние да разчете надписа на чудотворната икона и споменът за нейните ктитори започва да заглъхва. Монасите разказват на французина легендата, че иконата е рисувана от самия св. Лука и е прелетяла по въздуха от Грузия до България.

Иверски манастир

Този светогорски манастир е друга сакрална територия, на която общуват българи и грузинци. Намира се на североизточната страна на Атонския полуостров в северна Гърция. Основан е през последната четвърт на Х в. от св. Йоан Иверски и Йоан Торникий, който е придворен на грузинския цар Давид и византийски велможа. Сотириос Кадас предполага, че тези две имена принадлежат всъщност на един и същ човек.  Торникий се замонашва в македонски манастир и се подвизава в друг манастир на Олимп - две места, където несъмнено общува с българи. Храмът на Ивер първоначално е построен през първата половина на ХІ в. от грузинския монах св. Георги Варасваци,  но е възстановен през 1513 г. Иверският манастир е посветен на Успение Богородично и заема трето място в йерархическата подредба на 20-те атонски манастири. До 1357 г. е в грузински ръце, но тогава Цариградският патриарх Калист издава грамота, с която нарежда Ивер да мине във владение на гръцките монаси. 
 
През ХІХ в. в Иверския манастир се подвизават двама видни грузински монаси - Венедикт и Висарион. Отец Венедикт е от Шорапански уезд, Кутаиска губерния на Имеретия. Баща му е селски свещеник, а брат му е в свитата на последния имеретински цар Соломон ІІ. Когато царят емигрира в Турция, двамата братя го придружават. След смъртта на царя Венедикт заминава за Йерусалим. През 1816 г. той се заселва в атонския манастир "Св. Пантелеймон", оттам отива в Дионисиу, а накрая в Ивер. Отец Венедикт се прочува като голям постник. Негов духовен син е грузинецът Иларион.  Венедикт умира на 9 март 1862 г.  
 
Старецът Висарион е роден в Гурийското княжество на Грузия. Баща му е протойерей Максим Кикодзе. Тогава в Грузия има обичай да се изпращат на всеки три години 12 юноши, за да следват в Атина. През 1835 г. Висарион отива не там, а в Атон, където живее в една килия със стареца Венедикт в продължение на 58 години. Той умира на 9 октомври 1893 г. 
Грузинци и гърци продължават да водят борба за ръководството на обителта в началото на ХХ в.  Макар и изтласкани от манастира, грузински монаси продължават да обитават неговата килия "Св. ев. Йоан Богослов". В средата на ХХ век тя остава без монаси, защото последният грузинец в Иверския манастир умира през 1955 г.   
 
Стенописите в църквата на Ивер датират от ХVІ-ХІХ в. От иконите най-известна е "Св. Богородица Портаитиса" (Вратарка), която има много копия в православния свят. Според преданието тази икона ще напусне Св. Гора преди нейното окончателно запустение. Ивер притежава и много ценни утвари, одежди, библиотека с повече от 2000 ръкописа. От тях 123 са гръцки, написани на пергамент, включително препис на Библията от 987 г.  Други 100 пергамента са на грузински език. В Ивер се пазят и 19 славянски ръкописа от ХV-ХVІІ в., повечето от които са от български произход.  Един ръкописен Псалтир в Ивер е писан от трима души - монах Даниил в църквата "Св. Никола" в София (1598), който по-късно става известен преписвач в Етрополския манастир, брат му граматик Стоян, който умира, и дяк Владко в църквата "Св. Богородица" "в горе Боуковику".  В Иверската обител се пази един от деветте преписа на Пространното житие на св. Климент Охридски, което датира от ХV в. Именно от Иверския фрагмент са направени останалите три преписа, които са, както изглежда, все от ХVІ в. - т. нар. Атонски и останалите два от манастира "Св. Дионисий" също в Света Гора.
Библиотеката притежава и 15 000 старопечатни книги. На историята на Иверския манастир е посветена едно литературно произведение, разпространено в руската литература. То носи различни заглавия - "Слово об Иверском Афонском монастыре"  или "Слово о Светогорском монастыре зовомый Иверский".  В популярния цикъл на Богородичните чудеса е включено чудо № 20 със заглавие "О святой обители Иверской и о честней и святой икони Портаитиса глаголемой".  Разпространен е и Акатист в чест на същата икона.    

Съществуват много сведения за връзки на Иверската обител с България, които досега не са били обект на научен интерес. Най-ранният запазен документ, който свързва Иверският манастир с Българската църква е удостоверение за имоти от 982 г., дадено от жителите на Йерисо на иверските монаси. То е подписано от няколко свидетели със славянски имена, включително и на глаголица от "Гиорги поп".  Житието на св. Георги Иверски (1014-1066) разказва, че когато пътува от Атон за Цариград, той попада на изолирано българско село в Родопите. Оказва се, че в условията на византийското господство,  далеч от църковен и административен контрол, те са се върнали към езичеството и се покланят на мраморен идол на богиня. В ревността си светецът разрушава с чук статуята и наставлява селяните в православната вяра. 

Роженският манастир до границата с Гърция в миналото е метох на Иверския манастир на Атон. Тук се пази чудотворна икона на св. Богородица Иверска (Портаитиса). Икона "Христос на трон" от Несебър е дарена през 1603 г. от грък с грузинско потекло и фамилно име Иверопулос.  Сребърен напрестолен кръст, подарен от влашкия войвода Матей Басараб на Иверския манастир през 1642 г., сега се намира в Свищов.  В Етнографския музей в София се съхранява дискос, който според надписа на него е бил собственост на йеромонах Акакий Иверски през 1697 г.  Параклисът "Св. Архангели" в Иверския манастир е декориран през 1812 г. с иждивението на проигумена Софроний от Ески Джумая (дн. Търговище) и хаджи Георги от Котел. Хаджи Гено и синовете му от Казан (Котел) и Сава Хаджиилиев от Шумен заплащат за зографисването на друг параклис "Св. Йоан Кръстител" през 1815 г.  Руският поклонник йеромонах Аникита вижда през 1834 г. в един от параклисите на Иверската обител мощи на българския мъченик св. Игнатий Старозагорски, "осквернен с мохамеданство в детството си не по своя воля".  До средата на ХІХ в. манастирът има много метоси из българските земи - в Мелник, Пловдив, Пазарджик, Стара Загора, Котел, Жеравна, Велико Търново, Горна Оряховица, Варна и др. Когато църковната борба навлиза в разгара си, метосите са затворени и разпродадени. 
 
Един от пътищата, по който Иверският манастир става популярен в българските земи е иконографията. Чудотворната Иверска икона на св. Богородица (Портаитиса) според легендата произхожда от епохата на византийския император и иконоборец Теофил (829-842). Тя е собственост на благочестиво семейство, което я пуска в морето, за да спаси от унищожение. Синът става монах в Иверския манастир, където идва иконата. Оттогава тя извършва много чудеса.  Тази светиня е спомената в житията на светците, например на св. Йоан Кукузел и др., и често се интерпретира в иконографията. На нея Младенецът обикновено държи свитък - символ на евангелското учение.  В някои икони към св. Богородица с Младенеца се добавя цикъл с чудесата, извършени от нея, и пано с изглед на Иверския манастир.  През ХІХ в. се произвеждат атонски и руски гравюри с Иверската икона. Нейната известност води до недоразумения. Като "Богородица Портаитиса" се окачествяват изображения, които изобщо не спадат към този тип. Ранен пример са стенописите в кипърската църква "Св. Богородица Асинска" от ХІV в., където в люнет на нартекса е представена Богородица Знамение (тя в поза оранта, а Христос в медалион), но придружаващият надпис е "Портаитиса".

В руската книжнина се размножава и чете едно произведение, озаглавено "Сказание о иконе Богоматери Иверской".  Литургиката познава редица служби, параклиси и акатисти на същата икона, изпълнявани на трите празника в нейна чест - 12 февруари, 13 октомври (пренасяне на иконата в Москва през 1648 г.) и вторник на Светлата седмица.   
  
Иверската св. Богородица е пряко свързана с най-героичните моменти на нашата история. Нейно изображение е представено на едната страна на Самарското знаме, което води българските опълченци в победоносните сражения по време на Руско-турската освободителна война (1877-1878). На другата страна на флага са изобразени славянските просветители св. Кирил и Методий. 

ХІV в.

В библиотеката на Хилендарския манастир на Атон се пази едно Четвероевангелие, преписано през 1322 г. за българския цар Георги ІІ Тертер (1321-1323). След приписката на автора е нанесена втора тайнописна бележка със същия почерк. Използвани са глаголически и грузински букви. А. Яцимирски и Й. Иванов разчитат бележката по следния начин: "На благочестивия в Христа Георгия".  Грузинското писмо може да се обясни с влиянието на Иверския манастир, но не по-малко впечатляваща е историческата памет за глаголицата сред книжовните българи през ХІV в.

През 1978 г. Николай Панайотов от Историческия музей в Провадия попада на неизвестни дотогава надписи в Северната пещера на масива Саръ кая до града. Те се оказват грузински, написани на писмото асомтаврули с елементи от писмото нусхури. С тях са запознати грузински учени, които ги разчитат. През ХІV в. Северната пещера е превърната в един от многобройните исихастки манастири в България.
До надписите са изобразени 12 схематични фигурки на апостолите. Самите надписи са четири:
 1) Господи Иисусе Христе, Боже наш, помилвай ни, амин!
 2) Това са светите апостоли.
 3) Микаел [Михаил] грузинеца - мене грешния в молитвите си поменувай.
 3) Свети Георги.

Провадийските надписи доказват, че грузински монаси посещават България през втората половина на ХІV в. и общуват не само с големи манастири като Бачковския, пряко свързани с грузинската история, но и с по-малки и то отшелнически обители.  Грузинските традиции в анахоретството са още от V в., докато българските започват от ІХ в. Грижливото издълбаване на тези надписи предполага по-продължителен период на пребиваване на (отец?) Михаил у нас. Неговото гостуване може би е свързано с факта, че в Провадия съществува стара арменска община.

ХХ в.

Грузинската и Българската църква поддържат постоянни връзки след Втората световна война. След като участва във Всеправославната конференция в Москва срещу икуменизма и римокатоличеството през 1948 г., Пловдивският митрополит (по-късно патриарх) Кирил предприема пътуване из Грузия по покана на католикоса Калистрат (Цинцадзе). Той се запознава подробно с дейността на Грузинската църква, която се възражда след десетилетните гонения на болшевишкия режим, и остава възхитен от силната религиозност на грузинския народ.

Патриархът-католикос Ефрем ІІ (Сидамонидзе), който възглавява Грузинската църква от 1960 до 1972 г., е награден и с български църковен орден. Той му е даден от патриарх Кирил. 
 
Грузинско-българските църковни връзки са продължени при ръководството на патриарх Максим (1971-). На 9 юни 2005 г. по време на Международния фестивал за православната музика «Св. Богородица - Достойно есть» в Поморие беше изнесен концерт от грузинския момчешки хор „Мдзлевари". Хорът се състои от повече от 50 момчета и 15 младежи, които изнасят концерти отделно. На открита сцена момчешкият хор се представи пред участници и гости на фестивала с избрани грузински народни песни. В края на концерта приятна изненада бе изпълнението на български език на песента "Къде си, вярна ти любов народна". Хорът е основан през 1994 г. Името на състава е от старинна грузинска дума, означаваща пеене и се свързва с пеенето на птичките. Ръководители на хора са баща и син - Тариел и Кака Онашвили, едни от най-популярните изпълнители на грузински народни песни и носители на множество награди.

Архимандрит Павел Стефанов, Теология, Шуменски университет

01 ноември 2005 | 08:49		[назад]  [отпечатай]  [изпрати]